Червена Дяволска Линия

Преди няколко седмици  се случи да участвам в доста трудно начинание. Идеята беше да се заснеме късометражен филм със сериозно алпийско катерене. В България до сега няма много такива образци.

 Червена Дяволкса Игла

Водени от ентусиазма и доброто хрумване, се въвлякохме в  мини експедиция, изпълнена с въпросителни елементи в стил: „Мега мания ше е ако стане!“. То пък взе, че стана след около седем тежки работни дни, на терен по проекта.

Цялата работа бе заради отдалечената „Червена Дяволска Игла”, с нейните надвесени 250 метра здрав гранит.

„Мега мания ше е ако стане!“  включваше доста неизвестни...

Дали ще може да изнесем необходимият инвентар за катерене и снимане; дали изобщо ще може да се прокара свръх трудна линия, чието чисто преминаване да заснемем; неща като – ще бъде ли приемливо безопасно, самото катерене и снимане едновременно, все от тоя род, плюс всичко, за което не се сетихме.  Забравихме, че ще ни е необходимо и адекватно количество храна, за да може катерачите да останат свежи до края. Кого иначе да заснемем, как преминава  мъжествено по новата, велика линия. В крайна сметка се получи с девет единици ентусиазъм и зрънце мозък.

Мартин Маровски, Емо Колевски

              Мартин Маровски и Емилиян Колевски бяха под постоянният прицел на обективите. В ролята си на топ катерачи, те се опитваха не само да прокарат нечовешки трудна линия,която да бъде премината в свободен стил от Емилиян, но и да осигурят 250-300 метра парапет, по-който снимачният екип да се движи и снима. За тая работа вече не можеше да са само „Топ”, а и малко като тежковозни шерпи. Още от първите метри след хижа Мальовица, те усетиха напрежението, което падна върху тях. Това ясно можеше и може (благодарение на снимките) да се види от изпъкналите жили под тежката раница на Мартин Маровски. Какво само понесе тоя кротък човек!

Принципно двучасовият преход протече двойно повече при нас, заради цялата купчина железария, дето мъкнехме и нуждата да се отдели време, и ресурс за запечатването „върху лентата” на  моменти, когато ни е най-трудно. Към края на прехода червената игла се извиси пред леко уморените ни погледи и осъзнахме, че работата определено ще си струва, ако станеше.

(противно на моя скептицизъм към това, което бяхме предприели, всички бяха напълно сигурни, че „НЯМА НАЧИН ДА НЕ СТАНЕ!“)

Още същият ден Мартин и Емо огледаха възможностите за нова линия и след бързото уточняване грабнаха въже, чук, бормашина и там другите сто неща, които им бяха необходими. След това запретнаха ръкави по прокарването на маршрута. Два часа по късно бяха преминали внушителните 7м. по 250 метровата надвесена скала. Съмнение в успеха, обаче, отново не успя да се прокрадне, въпреки математическата очевидност, че с това темпо няма как да се изкатерят 250 метра здрав гранит.

  Мартин Маровски по първите метри на "Тънка Червена Линия"

                                  Лагерът


               Нагоре и напред по маршрута

В ден втори, работата на снимачния екип беше сведена до минимум. Ставане с изгрева, катерачите поеха отново нагоре по фиксираните въжета, а на края им, Мартин застана  на  челна позиция в свръзката, смело напред с чук в ръка. След около час вече нямахме близкия достъп до катерачите, необходим, за да заснемем читав кадър. Изключително трудния терен не ни позволяваше, а парапетът щеше да бъде изграден чак след цялостното прокарване на маршрута.

Така след няколко дни първо умряхме от скука и невъзможност да заснемем прокарването, а после аз възкръснах отново към ентусиазма и реших на всяка цена да потърся път, който да ме отведе над двамата катерачи и да щракна някой друг шедьовър. Ако станеше!

 Мартин води второ въже по маршрута

    По този начин стигнах до целта, където се оказах висящ накрая на 50 метрово единично въже, поклащайки се над безбрежната шир, романтика та дрънка. Да висиш накрая на това въже и да гледаш как то се стапя, и става невидимо в перспективата,си  е депресия.  Особено, ако в същия момент наблюдаваш фигури от висшия пилотаж в катеренето на небесни куки. Последното много добре може да се опише с израза „тънък занаят”...

  Последните метри по маршрута са "тънък занаят"

             

       Мартин на върха на дяволската игла

              Същият ден свръзката стигна до върха и първата част от мисията бе завършена. Маршрутът бе факт.  Сега оставаше някой да постави парапетите, да се надъха и да се изкатери за зрителите, за първи път и то свободно. Край на небесните куки и „тънките занаяти”, гимнастиката започваше. Емката трябваше да скочи в трикото и пантофките и да потанцува пред обективите, както той си може, с грация и фантастична сила. Накрая щяхме да съберем стоте кила инвентар и газ надолу.

Стана така обаче, че четиридневното катерене бе натрупало у  Мартин силна умора от физичен и психически тип. В следващите дни няма да се катери.Оставихме всичко в лагера и поехме обратно към града, където да се насладим на топла храна и студена бира.

Обратно в района

След като маршрутът чакаше, а парапетът също бе факт, решихме да заснемем всичко за един ден и да ходим да празнуваме. Преценихме, че няма да е проблем да съберем всичко след края на снимачния ден. Преценката отново беше погрешна. Тръгвайки в шест сутринта от София, за около 3 часа бяхме в подножието на маршрута. Храна почти нямахме, а по-лошото бе изключително ниската температура на около 2600 метра надморска височина, където се намирахме ние! Снимачният екип се движеше с много бавно темпо, което принуждаваше катерачите да изчакват.

Завръщането  в района бе белязано с още повече ентусиазъм. 

Стоил Димитров повреме на снимки

Облечени с тънко и леко облекло, Емо и Мартин рискуваха да съберат доста студ.Това в края на деня доведе до провал по последното, най-тежко въже и неуспешно свободно преминаване на маршрута.Изтощени и разнебитени от ниските температури се прибрахме отново без успех по домовете си.

Края на първо въже

                         Лека почивка преди предсоящото последно и най-трудно въже

Емилиян Колевски "пречупва"

 Мартин Маровски увислан на въжето, съборен от трудността  на маршрута

Поглед към острите ръбчета

                    Пасажа на последното и най-трудно въже по маршрута

Дни след първото разочарование Емилиян Колевски се върнал за трети път и преминал свободно маршрута заедно с Мартин Маровски. Така маршрутът се сдобил с оригиналното име „Тънка Червена Линия“ и хапещата категория от 7с+.

Представяме ви кратка фото история от цялата атака, а скоро очаквайте и вълнуващото видео, което ще излезе из вълшебната манифактура на Стоил Димитров.

Тук може да разгледате "Тънка Червена Линия" в детайли

 photos ©Vladimir Pekov

Спрей

Разхождайки се напушен по улиците, ме удари прозрение – Графитите са „ЯКАТАРАБОТА“

няколко часа по-рано

Банално съществуване. Тежък работен ден в приятна и чиста среда. Доста скучно особено ако не си спирал да се бъхтиш от 25 дена. Трябва да се вземе решение което да доведе до разпускане от напрежението. Работата е там, че мястото на което се намирам алкохола е ужасно скъп, музиката смотана и никои освен мен и спътникът ми неговори български. Прекарваме няколко часа в компанията на кофти типовете, скъпата бира и месният заместител на чалга (те просто незнаят за чалгата). Характерно е за глупаците да си го нашиват сами!

Отекченито води до едно единствено решение на проблема. Изваждаме скатаното патронче и захващаме по непознатите улици на градчето.

Фото: Владимир Пеков

A.i. climbing

Въжета, стегнати пръсти и пълни торби с магнезий. Само най-важното присъства в залите за катерене. Лишени от негативни вибрации, тези места предоставят благоприятни условия за развитие и популяризиране на спорта. Въпреки стерилната обстановка, обладала помещенията, звуците които се чуват на прага се приближават повече до тези на голямо междучасие в гимназия за деца с увреждане. Една доста подредена лудница от емоции, която само загатва за случващото се в реалния свят на скалното катерене.

МУХОБОЙКО

Драги управляващи незабравяйте истината в думите от народната поговорка „Каквото си, си надробил това ще сърбаш “ От утре медите ще разнищват въпроса Как така стана? - Кой е отговорен? - Ми са ко‘ ша праим?
Отговора е прост каквото си, си надробил това ще сърбаш. Това може да бъде избегнато донякъде, но със слаб успех. Положението е същото като при първокурсник в университет - накрая сесията идва :)

Не точно концлагеристи

Разсекретените досиета, които станаха достояние на обществеността в последните седмици, безспорно имат връзка с дейността на концентрационни лагери от бившия източен блок. Това потвърди международния хуманитарен екип, опитващ повече от двайсет години да оправдае присъствието на черно белите фотографии на мъже с изпити лица, позиращи в причудливи пози, сред архивите на българско, трудово наказателно заведение.

Екипът работил по няколко версии. Допуска се, че управата на концлагера, по аналогия с практиките от Аушвиц, Дахау, Треблинка или ГУЛАГ, е събирала снимки на окаяните затворници с цел отчет пред партията за успешно прилаганата наказателна политика. По степента на телесната деградация и ужасът по лицата, висшите ръководни органи съдели за успехите на даден лагер, а също така раздавали повишения и различни бонификации.

Загадката в случая идва от факта, че откритите фотографии показват група от мъже в добро физическо състояние, принудени по някаква причина да изпълняват фигури с ръце. „Моделите”, както ги нарича екипа, не само не приличат на останалите затворници по мършавост и апатично излъчване, а напротив – показват добре тренирана мускулатура и спокойствие, което най-силно обърква изследователите.

Една от най-тиражираните версии разказва за ексцентричен соцфотограф, приближен на партията, който се възползвал от безплатните модели в лагера, обслужвайки увлечението си по портретната фотография. Доказателство за това е импровизираното студио, поместено в една от кошмарните дървени бараки, където е открита и голяма колекция фото техника. Предполага се, че петимата от снимките са един вид питомци, добре подържани фаворити на началството, в услуга на безскрупулния портретист.

Друга версия допуска вероятността, „Моделите” да са част от спортен отбор, подготвян за състезания между концлагеристи от Съветския съюз. Тъй като, обаче, историята не познава подобна практика, е по-вероятно да става въпрос за нехуманна фотографска гавра.















Фотография: Владимир Пеков

Ледени полета

Носи ли ви удоволствие наблюдението на тези картини? Виждате ли лица в тях? Ставате ли сутрин трудно за работа? Не ви достигат парите за бира вечер? Считате ли себе си за уникален. Занимавате ли се с фотография?

Ако това е така, значи имате сериозен психологически проблем и незабавно трябва да потърсите квалифицирана помощ.