Пролетна Умора

Във връзка с пролетната умора, БАН проведе социален експеримент с хора, животни и растения. Обектите били поставени под непрекъснато наблюдение с помощта на компютри. В лабораторни условия, учените изследвали съзнанието, подсъзнанието и неосъзнатото подсъзнание дефинирано от др. Фройд. 

Крайната цел била, да се изследва как реагират живите организми по време на пролетната умора. Както знаем това е сериозна вирусна инфекция с неясни последствия.

Благодарение на иновативните компютърни технологии постигнати от БАН, е станало възможно визуализирането на съзнанието и проследяване на връзката му с подсъзнанието. Получените резултати изумили не само българските специалисти от отдела на издателство „Галактика“ но и световните специалисти по  подсъзнанието на др. Фройд.

Първите  публикации от резултатите са представени в списание VICE, като представители на директната връзка с неосъзнато подсъзнание. Статията представя инж. Николаев, д-р Теодосия, арх. Кихайовская, артистът  Петрусов и техните подсъзнателни фантазии, породени от безмилостния бич на пролетната умора. 

подсъзнание  -  неосъзнато подсъзнание

инж. Николаев

 д-р Теодосия                                                                                                            

арх. Кихайовская                                               

арт. Петрусов                                                                     

.










Поради високата степен на цензура, при резултатите от подсъзнанието на растения и животни от БАН заявиха, че няма да предоставят информация, за да предпазят обществото от изображения с твърде еротичен характер.

The French Tourist

After being in mental hospital for two months, I’ve finally decided to tell the horrible story of that tragic day. 

It all begun with meeting this french tourists in Sofia, where we got massively stoned for a couple of days. We spent our time carelessly, with no particular idea of what to do next. Then one day they asked me is it possible to go and visit Buzloja’s communist monument near Kazanluk. I have never been there, but it was not supposed to be a dangerous place.  In major, nobody expected something terrible to happen.

When we arrived, it was by far the foggiest place ever been to. It was almost impossible to take a descent picture with my camera, but the excitement to search huge monument in the foggy mountain with no clear idea what to expect from it was real fun.  Suddenly a strong wind moved the thick fog for a second and we saw it! It was just a few meters ahead and it was huge! Trilled of the unknown we were stunned in front of the entrance.  

Originally the main entrance of this communist monument is sealed to prevent it from vandalism but, after a while we found a secret passage that leads inside the building.  And finally we were inside it. At first there was nothing strange with it. Just an old building, like many other old buildings.  

Silent sounds of rusty and decomposing roof was the most ordinary scenario you could see at place like this. Only the old communist portraits with NO FACE were disturbing me. Then a strong and unpleasant smell came from the unknown. Something was about to happen.  While the smell was becoming stronger and stronger, the fog was becoming thicker and thicker. There was no easy  way out. Our minds were blurry, form the awful smell. But I am sure  what I last saw, was one of the NO FACE communist portraits obsessed my French friend and turned him into fucking communist ZOMBIE, chasing us to eat our brains.

Photography and text: ©2013 Vladimir Pekov

Родопски разказ

Едно място със специфична естетика. Дъски, ламарина и тел, предмети от съвременното строителство.

Родопи, за тях се носят легенди от хилядолетия. Въпреки суровите условия на живот, територията им се обитава от стотици години. Съвременната история на планината покзва сериозно етническо различие, което води до повишаване напрежението сред месното население, но това не е най-сериозният проблем в района. Тежките условия на работа, прави невъзможно за населението да се конкурира в модерният свят на глобализация. Тези проблеми водят след себе си единствения изход за живеещите там – да търсят препитание далеч от селата. Те биват частично или напълно изоставени през последните 30 години.

За да уловя, настроението на родопското село, трябва да прекарам прекарам още много  седмици в неговите най-отдалечени махали и села. Въпреки това е лесно да забележиш, че хората са по-малко от къщите в този район на България. Така за мен е ясно и задължително да запазя това съотношение между хора-архитектура, в крайната серия която представям. Използвайки формата на диптих, моята фотография преминава в метафора. От буквална се превръща в документ, носещ посланието за умиращото село. Това ме кара да чувствам, когато гледам серията, без задължително да мисля.

© Владимир Пеков

Игра на време

Времето изяжда всичко. Силата е във времето. Как да се справим с времето? Велико е изкуството на свободата. Животът е свобода, а свободата е животът ни. Преследването на времето е изкуство на свободата. Вдъхновени преследвачи на времето рискуващи да се хвърлят дръзко в бъдещето си. Рискът е решително предизвикателство. Който не обича риска, се страхува от свободата. Рискът е игра с бъдещето. Само свободният печели. Времето не обича сериозността, а играта.

Червена Дяволска Линия

Преди няколко седмици  се случи да участвам в доста трудно начинание. Идеята беше да се заснеме късометражен филм със сериозно алпийско катерене. В България до сега няма много такива образци.

 Червена Дяволкса Игла

Водени от ентусиазма и доброто хрумване, се въвлякохме в  мини експедиция, изпълнена с въпросителни елементи в стил: „Мега мания ше е ако стане!“. То пък взе, че стана след около седем тежки работни дни, на терен по проекта.

Цялата работа бе заради отдалечената „Червена Дяволска Игла”, с нейните надвесени 250 метра здрав гранит.

„Мега мания ше е ако стане!“  включваше доста неизвестни...

Дали ще може да изнесем необходимият инвентар за катерене и снимане; дали изобщо ще може да се прокара свръх трудна линия, чието чисто преминаване да заснемем; неща като – ще бъде ли приемливо безопасно, самото катерене и снимане едновременно, все от тоя род, плюс всичко, за което не се сетихме.  Забравихме, че ще ни е необходимо и адекватно количество храна, за да може катерачите да останат свежи до края. Кого иначе да заснемем, как преминава  мъжествено по новата, велика линия. В крайна сметка се получи с девет единици ентусиазъм и зрънце мозък.

Мартин Маровски, Емо Колевски

              Мартин Маровски и Емилиян Колевски бяха под постоянният прицел на обективите. В ролята си на топ катерачи, те се опитваха не само да прокарат нечовешки трудна линия,която да бъде премината в свободен стил от Емилиян, но и да осигурят 250-300 метра парапет, по-който снимачният екип да се движи и снима. За тая работа вече не можеше да са само „Топ”, а и малко като тежковозни шерпи. Още от първите метри след хижа Мальовица, те усетиха напрежението, което падна върху тях. Това ясно можеше и може (благодарение на снимките) да се види от изпъкналите жили под тежката раница на Мартин Маровски. Какво само понесе тоя кротък човек!

Принципно двучасовият преход протече двойно повече при нас, заради цялата купчина железария, дето мъкнехме и нуждата да се отдели време, и ресурс за запечатването „върху лентата” на  моменти, когато ни е най-трудно. Към края на прехода червената игла се извиси пред леко уморените ни погледи и осъзнахме, че работата определено ще си струва, ако станеше.

(противно на моя скептицизъм към това, което бяхме предприели, всички бяха напълно сигурни, че „НЯМА НАЧИН ДА НЕ СТАНЕ!“)

Още същият ден Мартин и Емо огледаха възможностите за нова линия и след бързото уточняване грабнаха въже, чук, бормашина и там другите сто неща, които им бяха необходими. След това запретнаха ръкави по прокарването на маршрута. Два часа по късно бяха преминали внушителните 7м. по 250 метровата надвесена скала. Съмнение в успеха, обаче, отново не успя да се прокрадне, въпреки математическата очевидност, че с това темпо няма как да се изкатерят 250 метра здрав гранит.

  Мартин Маровски по първите метри на "Тънка Червена Линия"

                                  Лагерът


               Нагоре и напред по маршрута

В ден втори, работата на снимачния екип беше сведена до минимум. Ставане с изгрева, катерачите поеха отново нагоре по фиксираните въжета, а на края им, Мартин застана  на  челна позиция в свръзката, смело напред с чук в ръка. След около час вече нямахме близкия достъп до катерачите, необходим, за да заснемем читав кадър. Изключително трудния терен не ни позволяваше, а парапетът щеше да бъде изграден чак след цялостното прокарване на маршрута.

Така след няколко дни първо умряхме от скука и невъзможност да заснемем прокарването, а после аз възкръснах отново към ентусиазма и реших на всяка цена да потърся път, който да ме отведе над двамата катерачи и да щракна някой друг шедьовър. Ако станеше!

 Мартин води второ въже по маршрута

    По този начин стигнах до целта, където се оказах висящ накрая на 50 метрово единично въже, поклащайки се над безбрежната шир, романтика та дрънка. Да висиш накрая на това въже и да гледаш как то се стапя, и става невидимо в перспективата,си  е депресия.  Особено, ако в същия момент наблюдаваш фигури от висшия пилотаж в катеренето на небесни куки. Последното много добре може да се опише с израза „тънък занаят”...

  Последните метри по маршрута са "тънък занаят"

             

       Мартин на върха на дяволската игла

              Същият ден свръзката стигна до върха и първата част от мисията бе завършена. Маршрутът бе факт.  Сега оставаше някой да постави парапетите, да се надъха и да се изкатери за зрителите, за първи път и то свободно. Край на небесните куки и „тънките занаяти”, гимнастиката започваше. Емката трябваше да скочи в трикото и пантофките и да потанцува пред обективите, както той си може, с грация и фантастична сила. Накрая щяхме да съберем стоте кила инвентар и газ надолу.

Стана така обаче, че четиридневното катерене бе натрупало у  Мартин силна умора от физичен и психически тип. В следващите дни няма да се катери.Оставихме всичко в лагера и поехме обратно към града, където да се насладим на топла храна и студена бира.

Обратно в района

След като маршрутът чакаше, а парапетът също бе факт, решихме да заснемем всичко за един ден и да ходим да празнуваме. Преценихме, че няма да е проблем да съберем всичко след края на снимачния ден. Преценката отново беше погрешна. Тръгвайки в шест сутринта от София, за около 3 часа бяхме в подножието на маршрута. Храна почти нямахме, а по-лошото бе изключително ниската температура на около 2600 метра надморска височина, където се намирахме ние! Снимачният екип се движеше с много бавно темпо, което принуждаваше катерачите да изчакват.

Завръщането  в района бе белязано с още повече ентусиазъм. 

Стоил Димитров повреме на снимки

Облечени с тънко и леко облекло, Емо и Мартин рискуваха да съберат доста студ.Това в края на деня доведе до провал по последното, най-тежко въже и неуспешно свободно преминаване на маршрута.Изтощени и разнебитени от ниските температури се прибрахме отново без успех по домовете си.

Края на първо въже

                         Лека почивка преди предсоящото последно и най-трудно въже

Емилиян Колевски "пречупва"

 Мартин Маровски увислан на въжето, съборен от трудността  на маршрута

Поглед към острите ръбчета

                    Пасажа на последното и най-трудно въже по маршрута

Дни след първото разочарование Емилиян Колевски се върнал за трети път и преминал свободно маршрута заедно с Мартин Маровски. Така маршрутът се сдобил с оригиналното име „Тънка Червена Линия“ и хапещата категория от 7с+.

Представяме ви кратка фото история от цялата атака, а скоро очаквайте и вълнуващото видео, което ще излезе из вълшебната манифактура на Стоил Димитров.

Тук може да разгледате "Тънка Червена Линия" в детайли

 photos ©Vladimir Pekov

Спрей

Разхождайки се напушен по улиците, ме удари прозрение – Графитите са „ЯКАТАРАБОТА“

няколко часа по-рано

Банално съществуване. Тежък работен ден в приятна и чиста среда. Доста скучно особено ако не си спирал да се бъхтиш от 25 дена. Трябва да се вземе решение което да доведе до разпускане от напрежението. Работата е там, че мястото на което се намирам алкохола е ужасно скъп, музиката смотана и никои освен мен и спътникът ми неговори български. Прекарваме няколко часа в компанията на кофти типовете, скъпата бира и месният заместител на чалга (те просто незнаят за чалгата). Характерно е за глупаците да си го нашиват сами!

Отекченито води до едно единствено решение на проблема. Изваждаме скатаното патронче и захващаме по непознатите улици на градчето.

Фото: Владимир Пеков